Някога тази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Никой не знаел как се казва. Извирала под върховете Ботев (Юмрукчал) и Марагидик.
В много старо време, при изворите на реката имало самодивско сборище.
Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. Това били неземни създания. Разпускали косите си и играели самодивско хоро по младата трева.
А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара Планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.
Веднъж овчарят свирил с кавала си и бавно крачел след стадото. Без да усети, наближил самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Разпуснатите им коси, стигали чак до петите, като паунови пера закривали снагите им. Дочул техните песни и гласовете им бързо го изтръгнали от сладкия унес. Той замлъкнал и се приближил към тях с бавни крачки. Привел се зад едно дърво, за да не го видят. Не можел да откъсне очи от разкошните им разпуснати коси. Много искал да види лицата на тези приказни създания в бели ризи, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди.
Знаел, че самодивите са непредвидими, но сърце не му давало да си тръгне, преди да зърне лицата им. Подпрял се на едно коляно и извадил кавала си. Похванал чудна песен. Мелодията се разнасяла бавно и тихо като горски повей. После ставала все по-бърза, по-висока и по-весела. Извили самодивите кръшно хоро сред горската поляна до речните извори. Открили лицата си и овчарят си помислил, че по-голяма хубост никога не е виждал.
Една от самодивите обаче го забелязала между листата и извикала:
– Дошъл си на нашия сбор неканен. Щом искаш да свириш – свири, колкото ти сърце държи. Ако ни надсвириш, вземи за жена, която си избереш. Ако те надиграем обаче – ще те разкъсаме на парчета, за да те разделим между назе. Един си и не можеш да бъдеш на всички, но щом ни видя, без нас повече не може да живееш!
Като тежка клетва прозвучали думите на самодивата. Да живее или да умре – овчарят нямал друг избор – трябвало да свири, колкото може. В уплахата си напрегнал сетни сили, само и само да надиграе самодивите, но тези приказни девойки така лесно не мож излъга…
Показала се луната – от братчето нямало и следа. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Стигнала чак до самодивското сборище. Там видяла брат си да лежи на тревата.
Окървавените му ръце стискали кавала, а тъмна алена струйка се стичала от устата му. Девойката заплакала със сълзи като бисери. Плаката три дена и три нощи за свидния си брат. Сълзите ѝ се стичали по лицето и падали в реката, която местните нарекли Тъжа…
…И сега, ако отидеш привечер в ждрелото на Тъжа, ще чуеш, че водата не тече, а сякаш ридае. Жалее за душите, които самодивите са прибрали в своето царство. А от него връщане назад няма.
***
